– Тати, какво са данъците?
Аз съм счетоводител, регистриран финансов одитор и данъчен консултант. С този въпрос ме изненада по-голямата ми дъщеря докато аз, съпругата ми и двете ни дъщери – на 13 и 9 години – вечеряхме вкъщи. Малко се смутих. От една страна, най-после имах възможност да обясня на децата с какво се занимавам. От друга – как да го направя така, че да ме разберат?
Казах си: „Иване, ако си добър консултант, трябва да можеш да обясниш всичко, дори на дете.“
Вярвам, че такова обяснение какво са данъците може да е полезно на всеки. (Добавям информация в скоби за порасналите “деца” )
Започнах от далеч, като ги наблюдавах дали ме разбират:
– Знаете, че живеем с други съседи във входа, нали?… Във входа има общи части – стълбище, помещения, осветление, които не принадлежат на никого конкретно, а на всички. Трябва да се грижим за тях: да са чисти, осветени, поддържани. Понякога сменяме крушки, боядисваме, ремонтираме. Това струва пари. Нали знаете съседката с червената коса? Тя е касиер и събира пари от всички, за да плащаме тези разходи. Всеки апартамент дава определена сума според броя на живеещите в него. Така сме решили.
– А тя събира парите, защото е с червена коса ли? – пита малката.
– Не! Всички съседи заедно решаваме кой от нас ще е касиер. Няма общо с цвета, с наличието или липсата на коса.
– Аха – казва тя.
– Важно е да разбереш – обобщавам аз, – че входът има общи разходи, които не може всеки да поеме сам. Не е удобно, не е ефективно. Затова събираме пари заедно.
Поемам дъх. Това беше лесната част. Сега идва трудното:
– В държавата е същото. Има разходи, които не можем да покриваме поотделно: армия, полиция, здравеопазване, училища, пътища… Затова даваме пари на държавата, за да ги осигури. Тези пари се наричат данъци.
– А този, който ги събира, и той ли е с червена коса? – пита закачливо каката.
– Не. Нарича се министър на финансите. Той се избира от Народното събрание, което ние избираме.
Отдъхвам си. Май се справих! Каката обаче продължава:
– И той ли минава по домовете да събира данъци?
– Не точно. Повечето хора работят във фирми или институции. Те удържат и превеждат данъците на държавата. (Тук ви обръщам внимание, че само около 3% от данъците се внася директно от населението в държавната хазна. Основно фирмите/ бизнесът събира данъците от населението и ги внася в хазната, а Министерство на финансите чрез НАП наблюдават, контролират и санкционират неизпълнението на този процес. Който е решил да се занимава с бизнес, трябва да е напълно наясно с това.) Например, когато някой работи и получава заплата, фирмата плаща данък върху нея. Плащат се и осигуровки – те са друг вид данък, от който се плащат пенсиите на възрастните хора.
– Как така? – казва каката почти машинално, без да влага много смисъл във въпроса.
– Ами ей така – вместо да давам пари на баба ти и дядо ти или други възрастни хора, за да имат с какво да живеят, ние ги даваме на държавата, а тя после ги дава на тях.
– Ама защо? – пита учудено тя.
– Защото един ден, когато започнете да работите, и вие ще правите същото – отвръщам. (Нещо много интересно е, че сега ¼ от пенсионните осигуровки се натрупват в частни пенсионни фондове, а останалите ¾, заедно с част от събраните от държавата данъци, отиват за плащане на сегашните пенсионери. Много често чувам да казват: „аз внасям осигуровки, за да мога един ден да получавам пенсия“. Това е частично вярно, по-точното е: Ние внасяме осигуровки за да могат сегашните пенсионери да получават пенсия, като по този начин получаваме правото да получим дял от вноските на следващото поколение. Без следващо поколение, което да внася, ние няма как да получим каквото и да било. Това, между другото, е правило което съществува от хиляди години и то без посредничеството на държавата. Дълг е да се погрижиш за родителите си, за възрастните, за тези които са те отгледали, възпитали и са те въвели в този свят.)
– Има данък, който тати най-много „обича“. – продължавам аз, без да се усетя, че започвам да прекалявам – Нарича се ДДС. Това е много интересен данък, защото не се събира според това кой колко пари изкарва, а според това кой колко пари харчи.
– Как така?
– Той се добавя към цената на всяка стока или услуга – почти всичко, което купуваме, съдържа в цената си този данък. Плащаме го чрез цената на това което купуваме, а продавачът го внася в държавата. Доста е сложно. – Спирам, защото усещам, че ги губя.
– А защо е толкова сложно? – пита каката.
– За да е справедливо – казвам, с надежда да сложа край на темата защото и аз се изморих.
Лягаме си, но не мога да заспя. Последният й въпрос не ми дава мира:
Не мисля, че данъчната система е сложна заради справедливостта.
Истинската справедливост не съществува. Това, което е честно за един, не е за друг. И системата не е справедлива. Виждам го вече 25 години. Промените не я правят по-справедлива.
За да може една система да работи добре, тя трябва да е максимално опростена. Колкото е по-проста и разбираема толкова по-лесно и ефективно ще работи тя. Дори не обясних за: митата, акцизите, данъците върху имотите, такса смет, винетки, данък върху сделките с имоти и автомобили, корпоративни данъци, инфлационен данък… Системата е твърде сложна. И не става въпрос само за местни правила, а за европейско законодателство, международни спогодби, облагане на мултинационални групи компании, трансферно ценообразуване и какво ли още не.
Фирмите декларират месечно доходите на всеки служител, после ги декларират още веднъж годишно. Декларират се сделките между бизнеса, както от получателя, така и от доставчика – за да могат да се засекат. Подава се търговска и счетоводна информация, осъществява се международен обмен на данни, а съвсем скоро ще се очаква ежемесечен достъп до счетоводните записи.
Защо данъчната система е толкова сложна?
- Дали е за да не разбираме колко реално плащаме?
Както вече обясних около 97% от данъците се внасят от фирмите / институциите / бизнеса, но на практика цялата данъчна тежест се поема от населението – т.н. физически лица. Фирмите са само пощенска кутия по отношение на данъците. Данъците винаги са за сметка на физическите лица, които могат да бъдат собствениците, служителите или най-вероятно крайните клиенти на продуктите или услугите.
В България 42% от Брутния вътрешен продукт отива в държавата. Ако това трябваше да се плати пряко от населението то най-вероятно би било непоносимо. Но ако тази тежест се разпредели между ДДС, подоходен данък, акцизи, осигуровки – се преглъща по-лесно. Особено ако някой друг го внася вместо нас, без дори да осъзнаваме колко ни взимат.
Най-добрият данък за държавата е този, който гражданите не разбират, че плащат.
- Дали за да има държавата повече контрол?
Не става въпрос непременно, че някой иска да скрие нещо, но чрез събирането на огромни количества търговска и лична информация за данъчни цели се трупа власт. Нямаш ли информация – нямаш контрол. Имаш ли – можеш да решиш как и кога да я използваш.
За разлика от наказателното право, където си „невинен до доказване на противното“, в данъчното право си виновен до доказване на противното. Ако не можеш да докажеш, че си изчислил и платил правилно – държавата го прави вместо теб, добавя лихви и глоби. А правилата са толкова сложни, че шансът да сбъркаш е голям.
- Дали защото просто така сме свикнали?
Понякога системите остават такива, каквито са, защото с времето никой не се замисля – просто така е било винаги. А дали винаги е било така? В началото на миналия век държавите са разпределяли по-малко от 20% от БВП, а сега средното ниво в ЕС е около 45%.
Какво мислите вие?
- Данъчната система наистина ли е толкова сложна, за да бъде справедлива?
- Ефективна ли е данъчната система?
- Това ли е най-доброто, което човечеството може да измисли?
15.05.2025 г.
д.е.с. Иван Милев